Преглед на „Glitter & Doom“: Като настроение е забавно. Като филм? Closer to Fine.
Има носталгично изкуство. След това има изкуство, което изглежда сякаш някой го е размразил след 30 замразени години. “Glitter & Doom” не копнее за някакво по-старо време. Това е чисто изкривяване на времето: гей мюзикъл-любовна драма, която можеше да се прожектира цяло лято в старата къща за изкуство във Филаделфия, където работех, потопена сред странното независимо филмово злато, което помогна да се направи ранното до средата на През 90-те изглежда, че всяко гей нещо е възможно. Филмът има един сериозен, аматьорски случай на чувстващите се добри глупости, които биха имали смисъл да играят надолу по коридора от толкова различни (макар и не толкова различни) филми като „Go Fish“ и „Wigstock,“ „Zero Patience“ и „Невероятно истинското приключение на две влюбени момичета“ и – Бог да ни е на помощ – „Клеър от Луната“. Около две дузини песни в „Glitter & Doom“ не са нови (но не са базирани и на 15-годишния албум на живо на Tom Waits). Те са от Indigo Girls. Много от тях са песни, които Момичетата Индиго направиха известен вид популярни през годините на това злато. И това, което филмът прави с тях, е да привлече вниманието към емоционалната планинска верига на текстовете на Емили Салиърс и Ейми Рей.
Дали тяхната музика някога е казвала „двигател за филм за младите човек, който иска да пропусне колежа, за да се присъедини към цирка и си пада по младия трубадур, който рисува дограми?“ Не за моите уши. Но попитайте ме дали си мислех, че същата тази музика ще хвърли сърдечния ъперкът, който прави в блокбастър за разумни кукли. Както „Barbie“, така и финалната поредица от особено вълнуващ епизод на „Transparent“ използват един и същ хит на Indigo Girls („Closer to Fine“) по начин, който доказва силата на тази музика да събира, спечелва, изтощава, навивам. Това е музика, която, тъй като е толкова вярна и мелодично хармонизирана, надхвърля онова, което Лидия Полгрийн от The Times определи с плам като изкривяване на голото си чувство.
Никой в “ Glitter & Doom” се нуждае от победа. Кръвта му блика от този вид треперене. Глитър (Алекс Диас) е жонглиращият, скитащ, обсебен от камерата цирков аспирант. На дансинга в нощен клуб, неосветен на макс, той се свързва с Дуум (Алън Камиш), меланхоличното фолки. Това, което следва, са почти два часа фалстартове и повторни предположения, които романсите използват като уплътнител. Филмът, режисиран от Том Густафсон и сценарист от Кори Крюкеберг, преплита различни песни на Indigo Girls от различни епохи, за да смаже комуникацията. Michelle Chamuel направи пренареждането и нейното безпроблемно сливане на „Prince of Darkness“ с „Shed Your Skin“ и „Touch Me Fall“ представлява истинска иновация. Тя и създателите на филма са разбрали колко амбивалентност е изпълнена с каталога на Салиърс и Рей, колко често и колко интензивно той призовава към страх, вреда и гняв, за да преговаряте със смелост и надежда, колко силно е тази амбивалентност в начина, по който по-резкият и дрезгав глас на Рей може и двете се спотайват отдолу и преплитат слънчевата яснота на Saliers. Имам предвид, че филмът се казва „Блясък и гибел“. За тази цел Диас е по-ярка, по-отворена певица от Камиш, чийто глас има изпъкнал външен регистър.
Това не е дълбок филм. Много от тях дори не са добри. Образите и историята са хаотично събрани. Аранжиментите довеждат музиката твърде неприятно близо до заобления, бодър, гняв блясък на някои сценични мюзикъли от 21-ви век. И ако текстове излязат на екрана веднъж, те трябва да изплуват сто пъти. След това има диалог и ... уау. „„Holy“ има по-заплетен произход от“ — пауза — „„оранжев“.“ „Мисля, че е време да ми изпееш песен в ре минор.“ „Бръшляновата лига те грабна от Айви, която те излюпи.“ Този идва с любезното съдействие на Минг-На Уен, която играе Айви, майката на Glitter, която е под натиск, с превръзка на окото и напрегнати щампи, включително една на гепард.
Въпреки това, хората, които са направили това нещо, разбират какво представляват Индиговите момичета. Независимо дали музикалните номера се развиват в нощната гора или в супермаркет, където Салиерс се появява близо до чували с това, което се страхувам е гранола, този филм изглежда ярък и е топъл. Има се предвид. Всеки път, когато някой пее на някой друг, особено ако един от тези хора е Миси Пайл (в ролята на обърканата мама на Doom), кадърът продължава достатъчно дълго, за да оценим начина, по който се срещат погледи, за да почувстваме, че сърцата се свързват. Качеството на правенето на филми е второстепенно спрямо качествата, които тези хора споделят, вторично спрямо основната им невинност, дори когато тази невинност е абсурдна. Когато, да речем, един отпаднал Глитър направи найлонова торбичка с клоунски носове за възглавницата си, може да възникне изкушението да бръкне в песенника на Индиго момичета за неизползвана мелодия и да заключи, перифразирайки ги, че той само се шегува. Въпреки това ви уверявам: не е.
Блясък и гибел
Не е оценен. Времетраене: 1 час 55 минути. В кината.
